Лични размисли отново

Мога ли да ти се доверя? Искам да споделя няколко мисли и разсъждения, а няма с кого. Просто се надявам да не ме предадеш, да не ми се подиграеш или присмееш. Просто се опитай да ме разбереш. Надявам се да не е толкова сложно. От скоро се се побърквам и то в най-чистата форма на думата "побърквам". Не знам какво да правя, не знам на къде да поема, не знам дали да се откажа и от кое. Имам нужда от съвет и не знам на кого мога да разчитам за обективен такъв. Вече се отчайвам и то много. Не знам дали хората около мен го виждат зад усмивката ми и приповдигнатото ми настроение.

Ако си мислиш че съм тъжна или депресирана, мисля, че не съм... вече...толкова колкото бях преди. Но мисля, че сега е по-зле понеже съм отчаяна. А отчаянието води до крайни мерки.

Значи мога да споделя с теб, нали? Щом си прочел до тук значи ще продължиш да четеш и ако не друго поне ще знам, че някой ме е чул (дори и да не ме е разбрал напълно).

Ще започна от работата ми. Заради нея не можах да ходя на половината от лекциите си този семестър, не мога да се прибера на Попово, не мога да се наспя като хората,... да не говорим за психическия тормоз. И все пак това ми дава някакъв стимул - срещането с хора, разговорите, правенето на "нещо" - сандвичи, обслужването на клиенти, печенето на хляб, чистенето, дори рязането на домати. В интерес на истината наистина чувствам хората там като мое семейство. За тези 6 месеца, в които съм там наистина ми станаха много близки. Въпреки, че почти съм сигурна че развивам Стокхолмски синдром, някак си не мога да се откажа от това. Много пъти съм била на ръба да си тръгна и напоследък става все по-силно понеже физически сякаш не мога да издържа - вече 2 пъти падам и то защото ми причернява до някаква степен, сърцето ми прескача и т.н. И все пак се привързах към тях ...

С ученето нещата седят по съвсем различен начин - искам да уча, но нямам време, нямам и такова желание, дори когато имам време, понеже предпочитам да си почивам и да спя. Бях спряла да ям и бях отслабнала много, сега почнах поне да ям понеже разбрах че ако не ям няма никакъв шанс да разбера нещо на лекции. Е, не съм вече толкова слаба но поне имам повече сили. Така като гледам може да не мога да си взема някой-друг изпит, но се надявам на чудо. И все пак фактът, че сега би трябвало да уча, понеже утре е решаващото контролно за точки, за да се явя на изпит, а аз пиша тук, казва много.

Отчаяна съм и искам да си почина и да ... и аз не знам какво искам. Искам да съм щастлива. Както бях прочела днес на една картинка във фейсбуук "Имам си някого, но съм сама." Мисля, че просто не искам да съм сама... но и не съм сигурна какво трябва да направя. Същото е и с работата ми. И с ученето. Не знам дали да продължавам или да се отказвам. Не обичам да рискувам и обичам да планирам всичко, но не виждам къде ще излезе цялата тази работа... Не знам кое е правилното и кое е грешното. Не знам дали да продължавам да се боря и кое си заслужава битката,

И след като ме изслуша можеш ли да ми дадеш съвет? Какво да направя? Имаш ли решение, защото аз нямам? Не знам какво ще става за напред. И все пак благодаря че ми отдели време.