Надеждата крепи човека

Преди време бях написала за своите планове да отида да уча в София. Това смятам да го направя с моя приятел - Дилян. Планът е заедно да отидем в Софийски университет и да учим Оптометрия, да живеем на квартира и даже да работим някъде. Дори напоследък имам сънища свързани с това! Винаги след такъв сън се събуждам невероятно отпочинала, щастлива и изпълнена с надежда.

Но защо толкова много искам това? Истината е, че аз не съм щастлив човек. Причини има много и решението е само 1 - описаното по-горе.

Аз живея при баба ми и дядо ми. Така е от както се помня. Майка ми и баща ми са си живи и здрави, но просто не ме искат (или аз така си обснявам нещата). Сякаш майка ми даже не е искала да има дете, защото лично тя ми е разказвала как докато е била бременна с мен е пушела, а когато съм се родила даже не е можела да ми каже "Виж мама" ами е казвала "Виж кака", защото не се е възприемала като майка. И според мен още е така. Баща ми има 2 деца от първия си брак, с които също не поддържа много връзка (със сестра ми 13 години не си е казвал и думичка, защото се били скарали...). В крайна сметка още от малка си спомням как в редките случаи когато съм им искала нещо, те винаги са ми отказвали или ако се съгласят е много, много трудно. Последният път когато ги видях беше по Коледа, когато се случи нещо, което няма да забравя, може би през целия си живот. Случи се няколко дни преди Коледа. Сестра ми беше там с приятеля си и майка ми си говори с тях, докато аз бях до нея. Когато те казаха, че точно на Коледа няма да могат да дойдат, майка ми отвърна, че специално им е подготвила пуйка и сега нямало кой да я изяде. Сестра ми каза:

- А! Защо така! Баба и Деничка нали са си тука!

- Аз не ги искам тях! Искам вас! - отвърна майка ми. А тя дори не й е дете! ...

Да не говорим, че за рожденния ми ден не получих нищо, нито от майка си, нито от баща си, защото майка ми беше казала, че е много болна и щяла да се обади като оздравее тогава да отида да ги видя, а когато се обади, вече беше Коледа и подаръкът ми беше само за Коледа.

Сега чакам да се сетят, че имам бал и че ще уча висше и да помогнат с нещо...

Попринцип при баба ми и дядо ми съм щастлива, но напоследък сякаш се страхувам постоянно баба ми да не ми се скара. Много често се случва и да ме обижда и нисото ми самочувствие, пада съвсем. Казва ми работи от рода "ти за нищо не ставаш", "никой няма да те иска", "теб донякога много ще те бият, за да се научиш", "не си научена на нищо", "като майка си ще станеш, само че теб няма да има кой да те търпи" и др. Въпреки че съм на 18, тя ми се кара за това че се прибирам късно. А аз винаги го правя, огато съм казала, че ще се прибера по-късно. Да не говорим, че най-късното ми прибиране е към 2. Тя ми се кара, когато Дилян е нощна и се прибера навреме - 22:30, защото съм го била оставила да ходи рано на работа (той е от 00:00), а когато се прибера по-късно при същия случай пак ми се кара, защо се прибирам късно. Да не говорим за това, че нещото което много би ме зарадвало е да спя една нощ с приятеля си (това се е случвало само 5 нощи, когато сме ходили на почивка), както правят моите връстници и даже по-малките от мен. Но дори не си и помислям да помоля за такова нещо, защото не се знае какво ще стане тогава... Най-вероятно ще е "ти не искаш да ни виждаш, ти не ни уважаваш,...", а иначе, всяка вечер - "седя и те чакам до толкова късно, поне малко се съобразявай"...

Кара ми се, че с нищо не съм помагала. Например преди няколко дни, когато дядо ми беше влязал с калните обувки и беше изцапал пътеките, баба ми много се ядоса, аз предложих как да го изтрие, а тя ми каза:

- Като знаеш много, ти го направи!

Аз се опитах, но не се получи много добре и тогава започна да ми се кара, че съм го направила по-зле и по-голямо петно. Когато правя кифлички например, винаги намира нещо. При положение, че аз правя всичко освен печенето, за баба ми винаги са или много спластени, или отстрани съм била разляла много и много горяло, или плънката била много и излизала,...

Кара ми се за това, че се оправям. Да не говорим, че тя седи, гледа ме и ми казва "Човек, ако те гледа как се оправяш, няма да издържи" и после добавя "ти ще се научиш, още малко ти остана...".Оправянето ми е нормално: грим, реша се и това е. Това, че имам къдрава коса и се реше по-бавно от нейната - права, не мисля, че е за каране и викане.

Напоследък ме е страх като правя каквото и да е било, защото очаквам баба ми да се скара- когато се къпя, го правя все по-бързо, защото очаквам баба ми всеки момент да викне защо седя толкова дълго в банята; като излизам, защо се прибирам толкова късно; като си седя вкъщи, как съм нямала нито един приятел, с който да изляза, когато Дилян е на работа; когато с Дилян излизаме, защо не си остана една вечер вкъщи - не ме виждали изобщо,... Дори сега, когато е 00:28 часа и тя и дядо ми са легнали, а аз седя и пиша в блога, ме е страх утре баба ми да не почне да ми се кара, защо съм седяла до толкова късно.

Много често, баба ми се кара, че се обличам тънко, че излизам с мокра коса или че се ъпе точно преди да изляза. И тогава ми казва "като се разболееш, аз няма да те гледам!" ... Най-инетерсното е, че напоследък тя даже не разбира, когато съм болна, понеже Дилян ми купува лекарства - много пъти съм имала температура, но не съм казвала на нея, а когато изляза с Дилян, той се погрижва за мен. Няма да забравя, когато веднъж сутринта бях почнала да повръщам и баба ми и дядо ми отидоха на село. Знаеха, но отидоха, Когато се обадих на Дидо, той веднага дойде при мен и целия ден стоя, като ми беше купил и лекарства и лимони. Баба си дойде чак като свърши работата на село и когато се обади на майка ми да отиде, тя, да ми купи лекарства, майка ми започна да шикалкави,... В крайна сметка, вече следобед, баба ми и майка ми бяха купили лекарства и аз почнах. Но до тогава вече даже бях спряла да повръшам толкова. Важното е, че докато се обадих на Дидо, той дойде и се грижи за мен! И все още го прави! Винаги, когато имам нужда!

В крайна сметка много плача. И го правя само пред Дилян или когато съм сама. Но реших! Има още няколко месеца. Когато някой почне да ми се кара, аз ще си мълча, ще гледам пода и няма да казвам нищо. И просто ще чакам времето да мине.

#надежда #родители